Chauraspanchasika, или Петдесет куплета от един крадец...

Дори сега, на сън,
ако съзра под дрехата й двата портокала
с цвета на старо злато и лицето като звездна нощ,
снагата, в огън изкована,
пронизана от острието, любовта що носи
на младите години първата любов
сърцето си в снега туптящо бих заровил.


Дори сега,
ако съзра в очите-лотоси онази немощ,
родена под сладостното бреме — младостта,
аз пак протегнал бих изстрадали ръце,
от устните й пак ще пия упояващото вино
като пчела, политнала на воля,
която се опива с мед на крехки лилии.
Дори сега,
ако съзра в очите чакащи безумна болка.
хлътнали и побледнели
от треската на нашата раздяла,
поднесъл бих аз любовта си със венец цветя,
нощта би станала любовник мургав,
върху гърдите на деня глава обронил.
Дори сега
в душата си, що повече не чака, аз съзирам
все образа изчезнал, все халките златни,
звънтящи в допира до малките магнолиеви листи,
и снежнобялата и мека кожа, по която
бях писал с устните си пламенни куплети,
каквито вече няма да запея.
Дори сега
смъртта донася трепета на посивели мигли,
на тъмни и безжизнени очи,
скръбта на нейната снага, от морна радост повалена
и за утеха малките цветчета, дето тръпнеха
под булото на нейните гърди,
а в мъката — устата, от целувки влажна.
Дори сега
я чувам да мълви за слабостта си, най-достойна
най-силно да ме люби. Виждам хорицата дребни
които за сребро продаваха робини по тържищата,
в талази затлъстяла плът очи да свиват;
но нея някой принц от градовете морски не откупи
в студеното си ложе да я отведе. О, моя малка,
до мене като празнична одежда ти се долепи тогаз.
Дори сега
обичам черните очи със ласка свилена,
ту в смях потънали, ту в скръб,
клепачите, що сладка сянка хвърлят,
когато погледа й нежен засенят.
Обичам устните й с аромата сочен на цветя,
вълните на косата й, от дим по-мека,
смеха й, в който изумруди палаво блестят.
Дори сега
те виждам — с леки пръсти галеше косата ми,
в една се бяха слели двете ни души,
а споменът пламтящ говореше чрез тебе:
„О, виждала съм как, луната щом се скрие,
робините на Рати се отдават на любов,
а после се отпускат най-безгрижно и заспиват
под тежките, от злато изковани канделабри.“
Из „Черни невени“ — превод от санскритски на англ. ез. — Е. Поуис Мадърс,
превод на бълг. ез. — Кр. Дянков